вторник, 20 ноември 2012 г.

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 3/2012 г. гр.София, 15 ноември 2012 г.


Министърът на правосъдието на Република България е отправил искане до Общото събрание на наказателната колегия на Върховния касационен съд за издаване на тълкувателно решение, като отговори на следния въпрос:
Постановяването на осъдителна присъда и налагането на ефективно наказание „лишаване от свобода” може ли да бъде отчитано от решаващия съд при произнасяне по реда на чл.309 от НПК (чл.317, във вр. с чл. 309 от НПК) и да бъде основание за определяне на по-тежка мярка за неотклонение на подсъдимия или това е възможно само при наличието на предпоставките, посочени в разпоредбата на чл.66, ал.1 от НПК
В искането се посочва, че в съдебната практика при постановяването на съдебните актове по реда на чл.309 от НПК и по чл.317, във вр. с чл.309 от НПК има противоречиви становища по отношение на обстоятелствата, които следва да бъдат отчитани при произнасянето по мярката за неотклонение на подсъдимия.
Една част от съдилищата приемат, че след постановяване на присъда, с която на подсъдимия е наложено наказание „лишаване от свобода”, което трябва да бъде изтърпяно ефективно, това обстоятелство не трябва да бъде отчитано при постановяване на съдебния акт по реда на чл.309, ал.1 от НПК или по чл.317, във вр. с чл.309, ал.1 от НПК и определянето на по-тежка мярка за неотклонение от вече търпяната е възможно единствено при наличието на предпоставките, посочени в нормата на чл.66, ал.1 НПК.
Други съдилища приемат, че в тази хипотеза постановената осъдителна присъда трябва да бъде отчитана при постановяване на съдебния акт по чл.309, ал.1 от НПК или по чл.317, във вр. с чл.309, ал.1 от НПК и съобразявана заедно с други обстоятелства може да бъде основание за определяне на по-тежка мярка за неотклонение.
Общото събрание на наказателната колегия на Върховния касационен съд на Република България, като съобрази становищата на участващите по делото лица по чл. 129, ал. 1 и ал. 2 от Закона за съдебната власт и за да се произнесе, взе предвид следното:
Мерките за неотклонение представляват законово регламентирани мерки за процесуална принуда, които съобразно нормата на чл.57 НПК се налагат с цел да бъде осигурено нормалното протичане и довършване на развиващото се наказателно производство и да гарантират изпълнението на влязлата в сила присъда.
След определянето на мярка за неотклонение по отношение на привлеченото към наказателна отговорност лице нейното изменение е възможно единствено при настъпването на определени обстоятелства, които изчерпателно са посочени в нормата на чл.66, ал.1 НПК. Постановяването на осъдителен съдебен акт и налагането на наказание „лишаване от свобода”, което трябва да бъде изтърпяно ефективно не е посочено в този законов текст и затова не трябва да бъде отчитано при постановяването на съдебните актове по чл.309, ал.1 от НПК и по чл.317, във вр. с чл.309, ал.1 от НПК.
Нормата на чл.66, ал.1 НК се намира в Част І на НПК „Общи правила” и се прилага по отношение на цялото наказателно производство. Не може да бъде възприета тезата, че този законов текст намира приложение само на досъдебната фаза на наказателното производство, а по отношение на съдебната фаза е приложима нормата на чл.270 НПК. Действително в разпоредбата на чл.270 НПК законодателят е предвидил възможност да бъде отправяно искане за промяна на изпълняваната от подсъдимия мярка за неотклонение, както и задължение на съда да се произнесе своевременно по него. В диспозицията на този законов текст не са посочени основанията, за изменение мярката за неотклонение, защото това е сторено в предходен законов текст - този на чл.66, ал.1 НК и са приложими в продължение на цялото наказателно производство, в това число и в хода на централната му съдебна фаза.
Постановяването на първоинстанционен съдебен акт (при произнасяне по реда на чл.309 от НПК) или на въззивен акт (при произнасяне по чл.317, във вр. с чл.309 НПК) задължително трябва да бъде отчитано единствено в хипотезата на чл.309, ал.2 НПК, където законодателят по изричен начин е предвидил задължение на съда да отмени или измени търпяната от подсъдимия мярка за неотклонение при настъпването на посочените в тази норма обстоятелства.
Постановяването на осъдителна присъда, с която се налага ефективно наказание „лишаване от свобода” не може да бъде основание за изменението на изпълняваната мярка в по-тежка, защото ако законодателят го бе целил, щеше да го регламентира изрично, както е направил това в чл.309, ал.2 НПК.
Не може да бъде възприета тезата, че постановяването на осъдителна присъда и налагането на ефективно наказание трябва да бъдат отчитани като нови обстоятелства, налагащи преоценка на търпяната от подсъдимия мярка за неотклонение. В Тълкувателно решение №1 от 2002 г. на ОСНК, относно приложението на чл.152, чл.152а и чл.152б от НПК (отменен), а и в множество други свои актове Върховният касационен съд е приел, че процесуалният закон не допуска задължителното определяне на мярка за неотклонение „задържане под стража”. Това решение без съмнение се отнася не само за случаите на първоначално определяне на мярка за неотклонение, но и за тези, свързвани с осъществяване на контрол върху законосъобразността на изтърпяването й, какъвто съдът осъществява при постановяването на съдебния си акт по чл.309 от НПК или по чл.317, във вр. с чл.309 от НПК.
Ако бъде прието, че постановяването на осъдителна присъда и налагането на ефективно наказание трябва да бъде отчитано от решаващия съд при преценка на мярката за неотклонение и това обстоятелство може да бъде основание за определяне на по-тежка, това фактически би представлявало формално основание за определяне на по- тежка мярка за неотклонение, без значение какво е процесуалното поведение на подсъдимия, спрямо когото тя е била взета. Подобен извод противоречи не само на процесуалния закон и константната практика на Върховния касационен съд, но и на практиката на Европейския съд по правата на човека.
Постановяването на осъдителна присъда и налагането на ефективно наказание „лишаване от свобода” не може да бъде отчитано и като основание да се прецени, че опасността от укриване на осъдения подсъдим се завишава. Действително с този осъдителен съдебен акт той е признат за виновен по цялото или част от повдигнатите му обвинения, но правното му положение не е променено. Подсъдимият продължава да се счита за невинен и по отношение на него е в сила презумпцията за невиновност, регламентирана в чл.31, ал.3 от Конституцията на Република България и в чл.16 от НПК.
Многократно в практиката си Върховният касационен съд е приемал, че при произнасянето си във връзка с мярката за неотклонение „задържане под стража” съдът трябва да отчита опасностите, посочени в чл.63, ал.1 от НПК и целите, отразени в чл.57 от НПК. При преценката си той е длъжен да отчита единствено реалното съществуване на посочените опасности, като прави извод за наличието им въз основа на доказателствата в конкретното производство и процесуалното поведението на привлеченото към наказателна отговорност лице. Няма как постановяването на осъдителната присъда да бъде основание, с което да се обоснове съществуването на реална и конкретна опасност от укриване, тъй като това обстоятелство не е свързано с процесуалното поведение на подсъдимия. Ако той осъществи каквото и да е действие, насочено към укриване или осуетяване на изтърпяване на наложеното му наказание, това би довело до определянето на по-тежка мярка за неотклонение, но основанието за това ще е посочено в нормата на чл.66, ал.1 НК, а не в друг законов текст. Отчитането на постановената присъда, при липса на укоримо поведение на подсъдимия, би създало възможност за изменение на определената му мярка за неотклонение въз основа на една хипотетична, бъдеща опасност от укриване, която не е установена от конкретни доказателствени материали и се презумира от съдържанието на невлязъл в сила съдебен акт. Подобно виждане противоречи на Тълкувателно решение №1 от 2002 г. на ОСНК относно приложението на чл.152, чл.152а и чл.152б от НПК (отм.), а също и на константната практика на Европейския съд по правата на човека.
Действително в множество свои решения Съдът по правата на човека е отчитал значението на постановения осъдителен съдебен акт, като е приемал, че до този момент задържането на привлечения към наказателна отговорност гражданин представлява мярка за неотклонение, а след него мярка, която осигурява изпълнението на вече наложеното наказание. В този смисъл са решенията по делата „Вемхоф срещу Федерална Република Германия” 1968 г., „Бочев срещу Република България” 2009 г. и др., но едновременно с това съдът неотклонно е приемал, че всяко задържане, независимо на коя фаза от наказателното производство е постановено трябва да бъде законно и да се осъществява само въз основа на критерии, намерили място в националния закон. В НПК не съществуват основания за изменение на определената мярка за неотклонение, извън тези, посочени в нормата на чл.66, ал.1 НПК, респективно липсата на установени други критерии, който да бъдат отчитани, наред с постановената присъда при произнасянето по контрол на вече взетата мярка за неотклонение водят до извод, че изменението на мярката само въз основа на това обстоятелство би било в противоречие с Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.
Така мотивиран и на основание чл.124, ал.1, т.1, във вр. с чл.130, от ЗСВ, Общото събрание на наказателната колегия на Върховния касационен съд:

Р  Е  Ш  И:
Постановяването на осъдителна присъда и налагането на ефективно наказание „лишаване от свобода” не може да бъде отчитано от решаващия съд при произнасяне по реда на чл.309, ал.1 от НПК (чл.317, във вр. с чл.309, ал.1 от НПК от въззивната инстанция). Определянето на по-тежка мярка за неотклонение е допустимо само при наличие на някоя от предпоставките, посочени в чл.66, ал.1 НПК.